вторник, 23 август 2011 г.

Елегия


Искам да изсвиря всеки спомен,
да наситя петолинието с живот.
И духът дордето стигне Там,
далеч от мен да чува нежен съпровод.

Искам образът й да остане вечен,
музикална скулптура да й направя.
Нежно, тон след тон изречен
от сърцето, с десет пръста да я вая.

Не искам повече да губя никой,
не искам да се стичат парещи сълзи.
Не искам да отварям смазана очите си
и да виждам в черно крачещи тълпи.

Не искам слънчеви лъчи да са тъгата,
не искам да скърбя от аромата на цветя.
Не искам да докосвам ледена ръката
и да заспива вечно в жадната земя.

Моят ангел

Отворих очи и погледнах навън през прозореца.
Бях в непозната стая и лежах свита в края на двойното легло. Беше много рано, но слънцето огряваше терасата на стаята. Гледах на изток. В следващия момент долетяха няколко гълъба. Веднаха станах и започнах да ги оглеждам през стъклената врата. Исках да го видя - гълъба на бели петна! Баба ми беше написала, че когато умре иска да се превърне в точно такъв гълъб, който да стои винаги на моята тераса, да ме гледа и да лети след мен. Стори ми се, че го видях, и ето той се отдели и приближи към мен, но след миг отново се смеси със себеподобните си. Натъжих се - искал е просто да открадне семе от една саксия. Напрегнала съм се прекалено и в желанието си да я видя започвам да си внушавам. С тази мисъл долетя и Птицата! Беше значително по-голяма от гълъб и различна от всичко, което бях виждала до сега. Може би така изглеждаха само митичните птици. Необикновена птица на светли петна - това вече беше тя.
Притиснахме се една към друга и само стъклото ни разделяше. Хипнотизирана потънах в черните й очи. Чрез тях ми казваше всичко, говореше ми без думи. Тя беше добре, не искаше да се притеснявам и да страдам. Отдалечи се леко и забелязах, че очите й бяха станали по-големи и с много особена форма, но продължаваха да са плътно черни. Вече не беше птица. Приличаше на дете с дълга, почти до бяло руса коса и само уголемената й глава и очи бяха неестествени, но въпреки това беше много красива. Не ми остави време да й се наситя и отново дойде към мен за да ме целуне. Неочаквана целувка! Устните й допряха моите и в този момент ме заля нейната всеобхватна любов и безкрайно спокойствие.
Настъпи пълна тишина. Времето спря. Не исках да свършва, беше най-прекрасното чувство на света. Тя се издигна леко над земята, смееше се жизнерадостно и приглади дългата си коса. С последния жест разбрах, че се приготвя да си замине. Така правеше и приживе - точно преди да излезе заставаше пред огледалото и си оправяше косата. Бях права! Окъпана в светлина се издигна още по-високо и изчезна. Остана само отпечатъкът от устните й на стъклото.

Сбогом!

понеделник, 13 юни 2011 г.

Кръговрат

Всеки ден се бориш за нещо. Най-вече да живееш. Лошото е, че винаги е по определен от теб начин. Става трудно, понякога невъзможно да наредиш пъзела както си го подредил в главата си. Все някоя част липсва или не е на мястото си. Не спираш да мислиш за това. В опита си да откриеш къде е грешката, започваш да разместваш и останалите части, но всичко, което постигаш е един пълен хаос. Ти обаче си “out of the box” и правиш “арт–инсталация" от този хаос. Показваш го на всички. Те не разбират, че гледат живота ти. Мислят си, че е “арт” и това напълно те устройва. Последното нещо, което искаш е да видят, че това са парченца от шедьовър и ако не те обвинят в гавра, ще е по-лошо - ще те съжалят.
Минало е времето, когато си се въртял в леглото и си се питал как си унищожил това, което си имал и предал ли си себе си. Минало е, нали? Открил си твоя нов “арт” и си вложил цялата си енергия в него. Радваш се като удавник за сламка на този нов живот. Но сега натрапчиво те тормози друг въпрос - дали не си заменил кон за кокошка? Шедьовърът безпорно е бил от онези красиви арабски коне, а този “арт”... дори и расова кокошка да е, си e кокошка. Остава ти надеждата, че ще снесе златни яйца.
И така, твоят живот обикаля от галерия на галерия с променлив успех. Модерно изкуство много, различни вкусове още повече. Златните яйца пак стават част от онзи пъзел в главата ти и отново се получава разминаване между представи и реалност. До болка познатото усещане на неудовлетвореност те връхлита, точно като подивяла кокошка, която безмилостно си отмъщава, че ще я колиш и те кълве право в очите. Тя е виновна, затова сълзят...
Искаш да си прибереш живота обратно и малко се страхуваш дали ще успееш да събереш всички части от хаоса. Защото твоят “арт” е разпилян на много места и много хора са си открадвали каквото харесат. Важното е да знаеш, че парченцата, които не си върнеш са оставили своята памет.

сряда, 18 май 2011 г.

Балон

Трябва да пиша. Това е поредната нощ, от онези, когато се чувсвам странно. Възможно ли е да изпитвам тъга за неща, които не са се случили? Просто защото животът е такъв. Или защото виждам с очите си какво се случва с всички. Рано или късно. Казват да гледаме философски на живота. Правя го! Когато ми се случват гадни неща съм силна. Откъсвам се от реалността. Сякаш не се случва с мен тук и сега. Няма болка, има сцена. Аз играя главната роля и в същото време съм зрител. Много е поучително. По някакъв начин дори ми харесва, защото знам, че израствам. Но това, което ми се случва в момента е различно. То е в представите ми. В някоя грешно зададена програма в мозъка ми. Нереалното ме кара да изпитвам ужасно силни емоции. Някои ще го нарекат просто страхове. Сякаш са ми съобщили страшна диагноза и всичко е въпрос на време. Не са страхове. Въпроси, които натрапчиво ме тормозят. Кое към какво ще доведе? Избор, решения. Хубавите неща стават бавно. А лошите от своя страна бързо. Те чакат единствено най-неподходящия, всъщност няма подходящ момент... знаете. В това е проблемът - всички знаят! Горките. Ще ми се да можеше поне да си избираш кога. Ще предпочета да е веднага. Наведнъж! Докато си млад всичко минава по-лесно. Това ми напомни да попитам майка ми дали съм изкарала Варицела. Не съм хипохондрик. Един приятел се разболя.
Та исках да кажа, че грижата е велико нещо. Ако имаш големи отговорности към друг, не мислиш за себе си. Не изпитваш тъга за бъдещето си. Има смисъл.

неделя, 27 март 2011 г.

Trio is the new duo

Всичко е фалшиво. Погледите, думите, жестовете... Накъдето и да се обърна виждам псевдо връзки, любовни триъгълници и лъжи. Рано или късно се случва с всеки. Ако приема, че съм се отървала от подобно нещо, няма ли да ме достигне отново? И от коя страна ще бъда? Като дяволски кръговрат е! За моя радост сега съм само наблюдател... и виждам - опиянение, преходни емоции, страх и оплитане. Каква комбинация! Внимавайте! Триъгълник дебне зад всяка халка.

петък, 18 февруари 2011 г.

Блясък и сън

В началото на страданието,
много преди знанието,
е любовта.

В края на желанието,
малко след видяното,
е смъртта.