вторник, 23 август 2011 г.

Елегия


Искам да изсвиря всеки спомен,
да наситя петолинието с живот.
И духът дордето стигне Там,
далеч от мен да чува нежен съпровод.

Искам образът й да остане вечен,
музикална скулптура да й направя.
Нежно, тон след тон изречен
от сърцето, с десет пръста да я вая.

Не искам повече да губя никой,
не искам да се стичат парещи сълзи.
Не искам да отварям смазана очите си
и да виждам в черно крачещи тълпи.

Не искам слънчеви лъчи да са тъгата,
не искам да скърбя от аромата на цветя.
Не искам да докосвам ледена ръката
и да заспива вечно в жадната земя.

Моят ангел

Отворих очи и погледнах навън през прозореца.
Бях в непозната стая и лежах свита в края на двойното легло. Беше много рано, но слънцето огряваше терасата на стаята. Гледах на изток. В следващия момент долетяха няколко гълъба. Веднаха станах и започнах да ги оглеждам през стъклената врата. Исках да го видя - гълъба на бели петна! Баба ми беше написала, че когато умре иска да се превърне в точно такъв гълъб, който да стои винаги на моята тераса, да ме гледа и да лети след мен. Стори ми се, че го видях, и ето той се отдели и приближи към мен, но след миг отново се смеси със себеподобните си. Натъжих се - искал е просто да открадне семе от една саксия. Напрегнала съм се прекалено и в желанието си да я видя започвам да си внушавам. С тази мисъл долетя и Птицата! Беше значително по-голяма от гълъб и различна от всичко, което бях виждала до сега. Може би така изглеждаха само митичните птици. Необикновена птица на светли петна - това вече беше тя.
Притиснахме се една към друга и само стъклото ни разделяше. Хипнотизирана потънах в черните й очи. Чрез тях ми казваше всичко, говореше ми без думи. Тя беше добре, не искаше да се притеснявам и да страдам. Отдалечи се леко и забелязах, че очите й бяха станали по-големи и с много особена форма, но продължаваха да са плътно черни. Вече не беше птица. Приличаше на дете с дълга, почти до бяло руса коса и само уголемената й глава и очи бяха неестествени, но въпреки това беше много красива. Не ми остави време да й се наситя и отново дойде към мен за да ме целуне. Неочаквана целувка! Устните й допряха моите и в този момент ме заля нейната всеобхватна любов и безкрайно спокойствие.
Настъпи пълна тишина. Времето спря. Не исках да свършва, беше най-прекрасното чувство на света. Тя се издигна леко над земята, смееше се жизнерадостно и приглади дългата си коса. С последния жест разбрах, че се приготвя да си замине. Така правеше и приживе - точно преди да излезе заставаше пред огледалото и си оправяше косата. Бях права! Окъпана в светлина се издигна още по-високо и изчезна. Остана само отпечатъкът от устните й на стъклото.

Сбогом!